ЗМИЯ
Във фолклорните произведения змията често е представена като мъдро, вещо и
умно животно, което знае езика на всички животни, и тази дарба може да я предаде на човек, като плюе в устата му 358. Змията според народа познава всички лековити треви и билки. От нея вещиците научавали тези билки и умението да вършат всякакви чудеса, те самите имали пиленца като змийчета Ъ9. Много от тези умения хората можели да получат, като се снабдят с безценния камък, който носи в устата си змийската царица. Който вземе камъка и го сложи под устата си, ще разбира езика на всички животни.
Змията заема важно място в лечебните и аграрно-магическите практики, защото
народното съзнание й приписва определена здравоносна и плодоносна роля. Магически лечебно е първото пролзване на змиите, когато излизат през пролетта. Затова съществува практика болни хора и жени, които искат да родят, да оставят пояси, кърпи и дрехите си да пропълзят по тях змиите или да ги хвърлят, когато видят събрани на кълбо змии. Магическа сила се приписва и на отделни части от змията: кожа, глава, сърце, яйця36°.
Змията се явява и като отрицание на положителното човешко начало. Люта змия се ражда от инцестуална връзка на брат и сестра — Янкул и Янинка, превърнати после в звезди.
Известна връзка съществува между представите за змията и смъртта. Вярва се, че
змията влиза в гроба и изпива очите на мъртвеца, а в косата му свива гнездо. Тя първа
влиза в гроба и нейното появяване около него се смята за душата на човека 362.
Страхът от змията и нейното смъртоносно действие върху живота на човека е отразен в редица предпазни действия и обичаи, в които участвуват някои елементи от природата и културата. Някои от тези обреди са прикрепени към пролетните обичаи и дни, в които се смята, че излизат змиите:
Св. 40 (9 март),
Благовец (25 март),
Еремия (1 май).
Характерни са действията, свързани с пролетното обредно пропъждане на змиите. Те не съдържат умилостивителен елемент. Особено място в тях се пада на огъня — змията се бои от него и от всички предмети, свързани с него: връшник, ръжен — това не са просто железни предмети, а желязо, преминало през огън, и предмети, свързани с огъня на домашното огнище.
Тяхното отпъждащо действие се засилва от силния шум при удрянето им. При това се
вярва, че ако човек в тези дни опуши краката си или прескочи огън и да го упахе змия, не
е опасно 363. Съществува и обредно пропъждане на змиите с лескова пръчка, която има
същата магическа роля да прогонва змиите. В дните, свързани с обредното ропъждане на змиите, и на св. Марина не се работи, не се шие, не се преде и тъче, „конец не развлича".
В Южна България (Странджа, Родопите) на Сирни заговезни или на 1 март се ядат хлебчета змиурки, да не хапят змиите. В Сливнишко за Бъдни вечер се меси змиевиден хляб, който се изяжда, за да не се виждат змиите през лятото365. В Бобошево на 1 март мижешком се връзват на децата мартинки „осукан бял и червен конец“, за да бъдат змиите през лятото като слепи.
МИТОЛОГИЧЕСКИ ПРЕДСТАВИ ЗА ЗМЕЯ
Змеят е един от основните персонажи в митологичната система на българите. В периода от средата на XIX — началото на XX в. той постепенно започва да отпада от мирогледната система. Негова привилегирована сфера остава устната народна поезия и проза. И все пак, макар с избледнели черти, той не изчезва напълно от народното съзнание. Запазва се в народната памет като същество, някога съществувало, но вече изчезнало. С отричането на неговата реалност за съвременността, но не и за миналото той изпълнява пасивна мирогледна роля.
Въз основа на суеверни разкази, легенди и песни, битували до началото на XX в.
в българската етническа територия, ще се опитаме да разгледаме същността, генезиса и трансформациите в образа на змея. Народните вярвания за това митично същество, запазени до края на XIX в., разкриват тясната връзка между него, от една страна, и змията, човека и птицата, от друга. Това проличава в представите за неговия произход, външен облик, поведение и функции.
Митологичното значение на змията и дракона змей е тъждествено. Змеят произлиза
от змия (смок), която не е видяна от човешко око през дълъг период от време (40, 100
години); поникват й крила и започва да лети. Според народни вярвания, запазени в Западна България, змеят произлиза и от риба (шаран).
В песенното творчество се среща мотивът за превръщане на човек в змей чрез
Магия.
Зла свекърва, за да раздели сина си от жена му, сварява „биле омразно". Вместо
снаха си Калина обаче тя полива сина си и той се превръща в змей.
„Дорде Калина да стане,
Стоян през врати излезе,
половина бе млад Стоян,
а половина шарен смок.“
Змейовете според народните поверия имат и човешки произход. Те се раждат от
връзката на смъртна жена и змей. Такава жена ражда змейчето след 11 месеца. Дори някои змейове са хора. Често те са посмъртчичета (деца, останали сираци, преди да се родят) или деца, раждани с „крилца" (ципа под мишниците), опашки, зъби или други белези". Въобще змейовете се описват не като духове, а като хора, като диви крилати същества, полуживотни — полухора.
Когато се роди дете змей. съществуват различни обредни практики, които целят да
запазят живота и силата му. За една нощ при пълно мълчание „чисти жени" (които нямат сексуални връзки с мъж) приготвят дрехите му. В Западна България, щом се роди дете с крилца, 9 баби за една нощ изпридат прежда, от която изтъкават платно, скрояват и ушиват риза, в която сутринта обличат новороденото. Така то добива необикновена сила и може да гони халата. Разказва се също, че когато се роди дете змей, 12 девойки изчспкват памук с шишарки, изпридат, сноват и приготвят ризата, с която го обличат, за да не се познае, че е змей. Ако не направят това, се вярва, че детето няма да израсне змей и селото ще се лиши от покровител.
Външният облик на змея напомня змия, човек и птица. Той има крила, крака и
опашка. В по-малък вид се представя като смок и змия. В народните песни е пресъздаден образът на змия змей, което всъщност е митологизирана змия. Тя често е многоглава, многоопашата, с което се хиперболизира нейната сила. В нейния образ и функция, която я сближава повече с ламята, се съдържа нещо, което напомня космическо разрушение.
Усили се люта змия,
люта змия у планина,
у планина, у пещера,
люта змия трооглава,
трооглава, шестоглава,
дванаесе опашата.
Силом сили по планина,
по планина, по рудина,
та заплела три планини,
три планини, три клисури,
разселила три градове
и запрела девет сватби...
Когато змията се задала
заечала, зафучала,
с душата си порой носи,
с крилата си гора ломи, ^
с нодзете си гора крати:
дека мине, се повехне,
дека стане, се изсъхне.
Според едни описания змеят прилича на дълъг дебел смок, покрит с люспи, с крила
на прилеп и четири крака. Според други — той е половин змия, половин човек, но с крила.
Според трети — срещани в Западна България, той има и човешки образ, образ на силен
млад мъж, който се отличава от обикновените хора по крилцата под мишниците, по голямата глава и очи, по опашката и по необикновената сила. Според вярвания от Родопите и Западна България змейове могат да бъдат някои животни и птици, най-често орли. Често се явява като голямо лъскаво пиле.
Смята се, че змеят е невидим, освен за девойката, която обича. Той е и необикновено силен — с едно духване изважда и най-големите дървета, а с едно поемане на дъх ги изправя. При всички случаи змеят е мъжки митичен персонаж, а ламята е неговият женски корелат.
В народните песни и легенди змеят се появява на кон като конник и така отвлича
девойката, в която е влюбен.
Задало се тевен облак
тевен облак, темна мъгла.
Из облакът змей на коня,
та ми падна сряд селото,
сряд селото, в орото.
Съществува вярването, че когато змеят лети, свети. Познава се по силния вятър и
по летящите искри. Според поверията змеят е огнен — явява се като светкавица, като огнена стрела, огнено кроено, голямо червено кълбо или като бял облак. В Самоковско го наричат „облак". За змейове се мислят и метеоритите. В Странджа за змей се възприемало едно интересно атмосферно явление, което като огнено кълбо се движело между аязмата „Св. Константин" и „Св. Илия". Когато падат много звезди, казват, че летят змейове и грабят моми.
Е, тизека, змею горянине,
я не смея в очи да те гледам,
а камо ли да се залюбиме!
Из очи ти силни искри идат,
из уста ти силен пламък блие,
коня яаш — като планина е,
руо носиш — като огин гори.
Змеят е мъжки митичен персонаж. В песенното творчество от края на XIX в. се
среща образът на жена змеица, която се явява като мечка стръвница. От нейната любов линее залюбеният овчар. В Странджа доскоро бил запазен споменът за змеицата като изключително силна жена. По своята функция и облик змеицата се сближава със самодивите, вероятно е тяхна разновидност. Въпреки названието тя не е женски корелат на змея.
Змеят напомня човека и по някои черти от поведението си. Той се храни, пие, влюбва
се, жени се, има деца, самият той се ражда и умира. Змеят най-много обича млякото
наред с белия хляб и гъстото вино, което се носи в кърпи и е получено от най-зрялото и
черно грозде. С мляко хората хранят ранения змей, а той им се отблагодарява, като изпраща изобилна реколта.
Змеят обитава пещери, дупки, пукнатини. Живее във високи планини и скали, откъдето
и прозвището му горянин. Известни пещери, които са свързани със змейове, са Рабишката пещера и пещера га до с. Пирин, Санданско. От пещерите слизат в селата и пазят нивите
Змейовете обичат да кацат на вековни дъбови дървета, които се смятат за тяхна собственост.
На тях те си почиват, крият се и пазят синорите от град ". Според трети поверия
змейовете посещават и живеят в извори, реки и кладенци'. Под дърветата или в реките се намират следи от тяхното пребиваване — големи рибени люспи, за които се вярва, че са много лековити и се носят като амулети'.
В народна песен Рада пита змея, къде живее и той й отговаря:
Либе ле, Радо юбава,
излезни горе над село,
разгледай нагоре-надоле,
дек видиш сине езеро,
дек видиш темни облаци,
тамо са моите домове,
домове и па дворове,
дворове и па чардаци.
В българската народна вяра змеят изпълнява няколко функции. Подобно на змията
той се намира под земята и я поддържа. Когато господ хванал земята за пъпа и я обърнал, под нея лежал змей. В народна песен Лудо младо отсича тънка ела и из корените й излиза „малка мома змеювица".
Може би една от най-важните функции на змея като български митологичен персонаж е да бъде стопан, покровител. Според много легенди змейовете имали големи съкровища, които зорко пазели 16. Тази роля ги сближава с митичната змия стопан. Според народните представи змеят е благоразположено към човека същество. То пази землището от градушки и бедствия, от лами и хали и от другоселските змейове, които искат да ограбят плодородието. Щом се зададе черен облак, който носи порой и град, змейовете излизат да се бият с халата, която го предвожда. Представата за стопанската функция на змея е разпространена преди всичко сред населението в Западна България.
Почти всяко село има змей. Затова е много добре да се роди дете с някакъв белег (голяма глава, крилца), защото се вярва, че е змей. В Пиринския край се разказват много случки за змей, който предпазвал селището от градушка, и за грижите, с които го обграждали селяните.
Според народните вярвания в борбата с халата змеят хвърля огнени стрели и камъни,
от което се получават светкавицата и гръмотевицата. Среща се и поверието, че светкавицата и гръмотевицата изпиват меда на пчелите и млякото на кравите. Затова, когато гърми, се кадят кошерите19. Светкавицата — това е стрелата на змея, която преследва халата.
Халата се крие навсякъде — в дърво, човек, добиче, в открити съдове с вода.
Змейовете са първи помощници на св. Илия, който поема функциите на змееборец.
Щом светецът забележи някоя хала да обира нивите, свиква змейовете. Качва ги на колесницата си, заедно с тях хвърля стрели по халата. Змейовете палят огън, за да я видят къде се крие. А тя, за да се защити, пръска от устата си вода, която пада върху земята като едър дъжд.
Винаги камъкът е главното оръжие на змея. Каменните стрели са наричани божа
стрела, трещен камък, гром падина, стрела, гръмнато камъче 22. Те се забиват дълбоко в земята и излизат след 40 дни на повърхността. Смята се, че те се правят от св. Илия.
Тяхното излизане може да се ускори, ако се налее мляко там, където са паднали. Вярва се, че те са лековити и се носят като амулети.
В народното песенно творчество се среща мотивът и за борба на змейче с юнак
или свети Илия. В народна песен се пее как младо змейче предизвиква двубой с Храбрий
юнак. Юнакът го побеждава — „потрошил го, поглобил го", „потънало й девет боя в черна земя".
„На туй място дъжд не фана
дъжд не фана, сняг не фана
сняг не фана, дъжд не капна.“
Настъпила страшна суша и хората изкопали змейчето 23.
Според народните поверия в борбата с халата змеят е по-силен, но не и неуязвим.
Единственото средство, с което халите могат да го наранят, е подницата даже парче от нея или вретено. Затова, когато се гърми, подниците се прибират. Ако се счупи подница, тя се стрива на прах, за да не я използува халата. Поради същата причина вретено не се хвърля на бунище, а се гори.
Според народните вярвания от Западна България човекът змей, покровител на селището, при поява на градоносен облак заспива непробуден, тежък сън. Вярва се, че в това време душата му отива в облаците да се сражава с халата. Той не бива да се буди, за да не би душата му, когато се върне, да не намери тялото в предишното положение и да умре.
На отделни места се среща вярването, че змейовете са два. Когато се зададе градоносен облак, те излизат един срещу друг — ако надвие добрият, няма град, а ако падне ранен, за него се грижат да оздравее 26. В това поверие проличават функциите на змея като покровител и похитител.
Змеят се свързва и с редица атмосферни явления — облак, дъжд, вятър. Където
падне змей, вали пороен дъжд. Змейовете пазят ветровете и дъждовете затворени в големи подземни пещери и ги пускат по свое желание 27. Така те регулират водния баланс и могат да предизвикат суша или наводнение.
В Западна България, когато настъпи продължителна суша, се смята, че в околностите
се е заселил чужд, другоселски змей. Той е дошъл да спира облаците да не вали и
затова трябва да се прогони. Няколко мъже, съвсем голи, с дебели тояги и железни ръжени посред нощ в пълно мълчание прекосяват селото. Те мушкат навред, където се предполага, че може да се е скрил змеят. Вярва се, че само родените в събота могат да виждат такива хали и змейове, и да ги вържат с въже от конска или козя козина 28.
Връзката на змея с водата проличава и в житието на Михаил воин от Потук
(XIII в.), вероятно най-стар български паметник, отразяващ змееборството. Край езеро живеел змей, който задължил близкия град да му дава от своите деца да ги изяжда. Михаил воин видял край езерото една девица да чака своята страшна участ. Змеят се явил със свистене посред езерото, издигнал се над водата 20 сажена (около 40 метра), а с опашката си. дълга 40 лакътя, удрял по водата. Светецът с щит и меч отсякал три глави, змеят с опашка го ударил по дясната ръка и по левия крак, но все пак накрая бил победен.
Широко застъпено е поверието, че змеят може да се влюбва в обикновена девойка
или жена, и съответно змеицата — в младеж. Змеят залюбвал своята жертва още от дете и не й давал да се омъжи за друг, докато не я разлюби. Най-често той залюбвал девойка, родена или зачената в един ден с него 30. На змеината любов са изложени и девойки, нарушили някои забрани — да се спи, където се хвърлят трохите или помията. В народни песни девойка проклина майка си (за змеината любов),защото, когато била малка, оставяла я да спи там, където хлябът стъргала, софрата изхвърляла, помия изливала, и над самата нея прежда мотала. А в друга песен девойката се оплаква, че „майка ми е змей любила, на мен го е прикя дала". Девойката трябва да спазва и други забрани, за да не я залюби змеят — вечер късно или сутрин рано да не ходи за вода, защото там може да е змеят, да се крие при гръмотевична буря, да не се оставят непокрити съдове с вода, да не пие и не се мис с такава вода.
Девойките и жените, любени от змей (змейничави), са неразговорливи, затворени в
себе си, избягват хората, немарливи към своя външен вид.
„Хубава бяла Бояно,
от как те мама родила
доде си, мама, порасла,
мама те не е видяла
умита и оплетена,
опрана и пременена.“
„Мъри юбава Стояно,
гиди габрувска дшзойко,
поплакала са я майка ти
нах събора пред жените:
От как си стигнах Стояна
на нищо не ма отмени,
нито на ода, на слама,
нито със дружки на дърва.
Змеят не разрешава на девойката да се мие, реши, да носи китка и накити, да ходи на
седянки, да приготвя дарове, да се сгодява и жени.
Синко Недельо, Недельо,
мама не та йе видяла
нито с моми на хоро
нито с невести во черква.“
„Мари Стовено, Стовено
що тъчеш тънки дарове
дарове и мисалюве?
Змеица дар не раздава,
змеица месал не носи.
(БНТ, т. 4, с. 220. Шуменско)
Любените от змей или змеица са бледи („жълто-зелени"), неразговорливи, тъжни,
често плачат. Майката или дружките питат девойката, защо е посърнала .
„Море Дено, моме Дено,
що си Дено на ден бела,,
на ден бела и цървена,
а на ден си се зелена.“
В друг и песни майка разпитва сина си овчар, защо вече не си идва весел, а „нажален,
наскърбен и на лице потъмнял".
„Сине Стояне, Стояне,
доде си дома седеше
ти беше сине бял цървин
като цървена ябълка
а сега стана жълт-зелен.“
Змеят посещава любената от него девойка нощем. Той влиза през комина като
голям огън, като светкавица, като змия с крила и се преобразява в красив момък. За околните той оставал невидим, но за неговото присъствие разбирали по това, че девойката разговаряла с него. При буря змеят се спуска при нея като облак и мълния. В такова време змейничавите спят тежък сън като умрели и гледат да останат сами. Змеят и змеицата (която често се явява под образа на мечка стръвница) измъчват жертвите си, които залиняват и умират".
На сън ми, мале, дооди
дооди, мале, Деница,
Деница млада змеица
Псетата гони с камене,
дружината гони с тояги,
овците, мале, размамя
а мене, мале, прегърта.
прегърта, та ме цалива.
Това съм толку жълт-зелен!
Съществува убеждението, че когато девойката или жената сподели за своята любов или близките й решат да я омъжат, то змеят я отвлича в своите пещери. Това всъщност означава, че жената умира.
Жениш ме, мамо, годиш ме,
ала ме мамо не питаш,
че женя ли се или не?
Мене ме, мамо, змей люби,
змей люби, змей ще ме вземе!
Ката ми вечер дохожда
и тази вечер ще дойде:
змейове — с коне хранени,
змеици — в златни кочии,
змейчета — в кола писана.
Като през гора ще вървят,
гора без вятър ще легне,
като през поле минуват,
поле без огън ще трепти;
като у дома ще дойдат,
къщата, мамо, ще пламне,
от четирите кюшета —
сакън да не се уплашиш.
Змеят отвлича девойката, като се спуска като облак, мъгла или вихрушка, като летяща звезда или гръмотевица.
Зададе се тъмен облак
загърмяло, затрещяло
та си дигна мома Вела.
(Илиев. № 277. Гоцсдслчевско)
Змеят отвлича девойката, като се преобразява на някакъв предмет, който тя харесва и взема.
В народна песен, престорен на китка, змеят пада на скута на девойката. В друга народна песен девойка слага сребърно подгърленце на глава, но това било змей гурснин, „та гръмнало, та треснало, та си дигнал Гюргелия". Във връзка с това вярване почти до средата на XIX в. се спазва забраната девойките да вземат подхвърлена китка или някакво украшение, което може да бъде преобразеният змей.
Змеят отвлича девойката, което в народната поезия се представя като сватба. Сватбата е метафора на смъртта.
Чемшир се порта отвори,
пълен се дворът напълни,
със змееве още с змеици.
Змеици Радки думаха:
Радо ле, мома, хубава,
разплитай тънки плетейки —
нашенско ще те оплетем
нашенско, Радо, змеинско.
Според народните представи змеят не може да отвлече девойка, участвувала в обредите лазаруване и кумичене. В народните песни, изпълнявани на Лазаровден и Великден, се разказва как девойка се моли на змея, който иска да я вземе, да почака „да играе Лазар",
да почака до Великден38.
Злато, кума Злато!
Злата змей залюби
змей й се закани:
Злато жъ тъ зема
на ден на лазарица.
Злата му се моли:
Змейно първо либе,
пустой та пучакай
ду ден ду Великден
да изпрати Злата
лазарови куми.
Змеят като вихрушка вдига девойката от хорото на Лазаровден или на Великден. Обичаят забранява да се правят сватби през лятото; тогава девойка може да се омъжи само за змей.
За да се предпазят от змея, жените никога не излизат без хурка. Когато тръгнат
на работа или на гости, те винаги предат по пътя. Според народните представи яворът и ясенът имат способност да прогонват змейове и самодиви. Затова кобилиците се правят от ясен, а овчарските кавали, чашите, с които кумът запойва младоженците, ведрото, с което булката ще донесе вода — от явор.
Според песенното народно творчество отвлечената девойка оставала при змея 1, 3,
9 години. Там тя ражда мъжко дете. Още когато девойката отива със змея, заръчва на своите близки, когато се зажени брат й, да я калесат, като оставят погача в пещерата и бъклица на вита ела. При отиването на сватбата змеят се превръща в пауново перо, китка, гердан, колан, подгърленце, което тя слага на себе си. Често в пауново перо се превръща и детето й. Змейовата жена узнава от какво той се страхува. Тя запалва сено, в което има билки омразни, или хвърля предмета змей в огъня. Змеят умира, а тя завинаги остава в своя дом.
Народните представи показват, че любовта на змея не е желана, а мъчителна за
девойката, която желае да се отърве от нея. Любените от змей не живеят дълго. Самият народ означава змеината любов като вид болест. „Когато искат да кажат за някого, че е полудял, казват, че змей го люби". На тази болест в Самоковско казват „облачка ограма".
За Вела, вдигната от змей горянин, певицата, като изпяла песента, казала: „Тия е била
аюдд.шва", т. е. епилептична41. Любените от змея имат зрителни и слухови халюцинации, бълнуват. Такива хора често се самоубиват. Раждат деца, които са нездрави физически и психически, с някакъв дефект и не живеят дълго. „Казват още — пише П. Р. Славейков, — че заченато от змей дете се раждало с опашка, т. е. с дълги косми по рамото и мишниците, и бивало юначно. И понеже тези причудливости се случват някога, казват, че имало змейски сой в рода на тъй роденото дете".
Песенното народно творчество и разказите на очевидците отразяват много точно всички признаци на нервно заболяване — маниакално-депресивна психоза в меланхолна
фаза.
В народните песни е отразен и моментът на раздяла на девойката от змея. Майката
съветва девойката да узнае с хитрост кои са разделните билки, които биха отделили крава от бик. Не подозирайки нищо, змеят издава тайната. Тогава майката (или свекървата) гола полива или опушва болната с тези билки, сварени в ново гърне с вода от девет брода и пяна от морето посред нощ на пусто огнище, на дръвник, на кръстопът или на разделена кола, разглобено колело. Народните песни в детайли предават изпълнението на магическия обред:
Седи си, Генке, седи си
дорде ти бурен набера
вратика и куманига
овчарска полска тинтява
живата, мамо, разделка.
На да я мамо посвари
ю гърне не наварено,
та да та мама полее,
на пато на кръстопато,
на кола на растоката,
на полето, на съставката,
змейове от теб да бегат.
Народните песни и суеверните разкази споменават следните билки: тинтява, врати-
га, комунига, гръмотрън, чернотрън, пелин, тъжец, костолом, лимоника, гороцвет, самодивски ягоди, вълчи ябълки. Отварата от тези билки се пие или се правят поливки, или опушват болния.
Според вярвания от XIX в. змейовете разкриват на своите любими лечебните
свойства на разни билки и церове и затова болни се обръщали за помощ към жени, любени от змей. Смята се, че такива жени, като остареят, стават вещици, магьосници, бродници.
Вярата в магическата сила на билките се основава на натрупания опит и знание
за техните лечебни качества, установени по емпиричен път. Те действуват успокояващо нервната система и се прилагат в народната медицина при болни от мерак (Melancholia,Neurositas), нервозност (Neurastenia), нервен припадък (Hysteria), неспокоен сън, уплаха.
В песните се съобщава, че змеят може да бъде отровен със сол. Могат да спасят
девойката, ако в момента, когато разговаря с него, я полеят с варено мляко.
Независимо от благоразположението на змея към хората в определени моменти
той всява страх. Някои избягвали да споменават името му, защото, който го споменава, по него налита, а казвали „Проклет да е, през море му легалото, куршум му ф уши, егли му ф уста!». Наричали го змейно, змейко, юнака, злина.
За да бъде омилостивен змеят, се срещат някои магически практики. На определени
дни (Великден, Спасовден) на змейовите канари (долмените) оставяли подаръци за змея и палели свещи. Пред пещерата му оставят пита и пиле да пази от болест. Когато змеят прелети над селото, за да не навреди на хората и да ги пази от град, три стари жени месят мълчешком 3 кравайчета, намазват ги с мед и оставят под дървото, където обикновено каца. Там се коли черно пиле, кокошка, агне, чиято кръв трябва да изтече в корена.
Българската приказна проза отразява един съществен момент от взаимоотношенията
между змея и човека. В тях човекът успява винаги да надхитри змея М1.
Според народните вярвания от XIX в. някога змейовете ходели открито на земята и вършели разни юнашки подвизи, но откакто излязла пушката, те изчезнали и останали
само в пещерите.
В българския юнашки епос юнакът Крали Марко (Рельо) е надарен с необикновена сила, с черти на змей („крилатина" с белези на гърба и под лявата ръка).
Според една версия той е син на змей или има помайчима самодива. Язди хвърковат „шестокрил" кон. Неговият противник е демон (змей, ламя, хали, самодиви, чер арапин, безиргяна, чието сърце пазят змии); бие се с мъгли, ветрове и хали. В митологичния пласт на юнашкия епос героят се бори с демони, спрели водата; той ги убива и водите потичат. Оръжието на юнака са камъкът и боздуганът.
Редица легенди свързват Крали Марко с камъка, с т. нар. Маркови камъни, които са и култови обекти. Според народните представи Крали Марко изчезва с появата на огнестрелното оръжие.
САМОДИВИ
Според народните вярвания от края на XIX в. самодивите са прекрасни женски същества.
Народът ги нарича още самовили — в по-стари сведения, в западните райони и Странджа, а юди — в Пиринския край и Западните Родопи. Срещат се и други названия с локално разпространение: видефки, майки, немощии, както и евфемизмите: бели-червени, сладки-медени, живи-здрави, медени-маслени (което се отнася и до други същества като орисници, болести).
Те живеят по високи планини, като Беласица, Рудин планина, Витоша, а също и в
Рила, Родопите и Стара планина, край извори, реки и езера. Но любимата им планина е
Пирин с нейните 77 езера. Те се събират и играят под високи стари дървета с голяма сянка (дъб, орех, топола), наричани самодивски. Самодивите често живеят на бук, на дървета без връх (аловити), а ясенът и яворът ги прогонват .
Самодивите са красиви и грациозни, най-често с дълги червени коси. Облечени са
в бели дрехи, препасани с пояс в цветовете на дъгата. Носят бяло було, наречено сянка или лъч, и се вярва, че в него е тяхната сила. Ако някой открадне булото им, те се превръщат в обикновени жени. Според някои представи имат и криле, с които летят до облаците,
В песенното народно творчество техният образ е предаден твърде поетично. Самодивата язди сур елен, обюзден със змии, и е въоръжена с лък и стрели:
Тогай стана Вида баждаржийка
она язди суроста елена.
Що е елен, елен шестокрилец,
зенгии й зелени гущере,
камджия й от зелена смока,
юзда й е до две люти змии
В друга песен Гюра самовила излиза да се бие с Марко:
Па излезна от сини облаци
па фанала един сур елен
и фанала до три люти змии.
От две змии узда му направи,
а третата за камшик остаи.
В песенното народно творчество се срещат и индивидуализирани образи на самодиви,
между които Стана самовила — посестрима на свирци и песнопойки, Дена — посестрима на овчари и пастири, Магда — на болярки. Между самовилите най-стара е Димна, а Гелмеруда или Гюргя — най-млада. Разновидност на самодивите в Охридско, Стружко, Скопско са стиите — жени с дълги разпуснати коси, които живеят в реки и дълбоки води .
Според някои вярвания по средното течение на Струма и Места юдите са три жени,
които живеят в горите и в някои растения като бръшлян, здравец. За да се омилостивят юдите, когато тези растения се берат, се оставя монета или конец от дрехата. Самодивски се считат и растенията росен, смил (смин), шипка, къпина, хвойна, които също са свързани с лечебни магии.
Самодивите обичат да играят, да връзват люлките на децата си, да слагат софрата
си на различни места. Най-често това са нечисти места като бунището, където се хвърля сметта, помията или усойни места — под стари дървета, като орех, топола, бряст, дъб, под шипка или къпина. Те живеят и на места, където някога се погребвали некръстени деца и хора, починали от неестествена смърт — границата между нивите, под капчука. Живеят и на нишан на нивата (белег за собственост), на обраното (където се обръща ралото). За самодивски места се смятат и мостове, запустели църкви, воденици, особено левообръщащи се воденици, чешми и кръстопътища. Срещат се различни описания на тяхното хорище. Според едни то е кръг с утъпкана трева, а по средата, където е свирачът им, тя е тъмнозелена.
Според други — то не обрасва със зеленина, защото, където самодивите играят, тревата изгаря. Софрата им е кръг от отровни гъби или от дребна трева. Тя се намира под капчук, под големи дървета, на нечисти места, на гроб на некръстено дете . Ако човек настъпи тяхната софра или хорище, разболява се, ослепява, оглушава, парализира се, осакатява.
Същата участ ще сполети всеки, който, като ги срещне, им проговори или ги нарече с обидни думи. Затова строго се спазва забраната да се спи, оставя дете, уринира на самодивските места.
Определени местности са свързани с предания за самодивите, което е отразено и
в топонимията. Самодивски места се споменават в народните песни, разкази и предания: самодивски кладенци и езера, Самовилски кладенец, Самовилско езеро, Самовилска чешма, Самовилско игрище, Самовилско падило, Самовилски дервент, Самовилска планина, самовилско селище, Самовилско свърталище.
В народната вяра и фолклора е разпространено вярването, че самодиви пазят извори
и чешми. Твърде сърдити същества и особено опасни за момите, ергените и младоженците са планинските самодиви, които живеят под корените на ония дървета, при които се намират извори. Когато се налива вода, им се оставя малка жертва. Често на дърветата до такива извори има завързани конци, парцалчета от дрехи. Те се оставят от здрав човек, за да не се разболее, като пие вода, или от болен, който иска да оздравее.
Българският юнашки епос е запазил митологемата за спиране на водата от самодива,
с което се нарушава основна жизнена необходимост. Самодива (Вида, Гюря, Гюргя,
Вела) заключва изворите (в пещера или в сухо дърво, което на върха е зелено). Марко
погубва самодивата и водата потича ". Ролите на самодивата и Марко дублират змеят ламя и змеят змееборец. Дървото, в чиито корени е изворът, еквивалент на космическото дърво (Олицетворение на космоса, е заплашено от изсъхване, което означава разрушение на живота.
Представата за самодивите като владетелки на планини, поляни,- гори, извори е
добре запазена в песенното народно творчество. Те наказвали всеки, който наруши тишината и спокойствието им, навлезе в техните владения. Иве по молба на Марко запява в самодивската гора; разгневена, Вида самовила го прострелва и се скрива зад месеца. Марко литва на своя кон, намира я и я заставя да съживи Иве.
Па си викна Иве, та запоя,
речовита песен, гласовита,
реч изнесе у поле широко,
глас му ойде у гора зелена —
у полето трева полегнала,
у гората лиске попадая,
долове се с гласи напуниа.
(Самоковско)
От далеч ги Вида не познала
та пуснала тая остра стрела.
Първа стрела Иве ударила
удари го у ясното гърло,
втора стрела Иве ударила
удари го между двете очи,
трета стрела Иве ударила,
удари го у клетото сърце.
(Пернишко)
Марко се качва на своя кон, стига ясния месец:
та улови вилу посестриму,
улови я за дългите коси,
та у сведе доле на земята.
— Фала тебе, побратиме Марко,
немой брате, нищо да ми сториш,
я чу Иве лесно да съживим! —
Па си събра вила посестрима,
па си събра травки и бильчинки,
па ги свари ю ново грненце
та намаза Иво побратимче.
Рипна Иве на юначки ноге,
юнак било, по юнак станале!
Мотивът убийството на свирача в народната поезия се приема за орфеевски и напомня
сюжета за убийството на Орфей от вакханките.
Като господарки на поляната самодивите събират данък тревнина.
Подрукна си Димна юда
Димна юда, самовила
у връх бяла Беласица:
— Кратовене, бъзюргене,
що ке ми дар дарите
да ви в село не дохождам,
да ви щета не очина.
(Неврокопско)
Данъкът, който самодивите събират, са човешки жертви — два юнака неглавени,
невести бездетки, дечица млечничета, моми песнопойки, момчета кавалджии, невести хороигри. За да ги омилостивят, овчарите им принасят жертви. Самодивите избират и девойки, които да им носят лъковете и стрелите, да им къпят децата, да ги веселят. Самодивите наказват мома Иова, която си измива бялото лице и църните очи на самодивското езеро на Влашка планина.
— Сестрице ле, мори Йово,
айде, Йово, с нас да идеш
да ни банаш мажки деца,
да ги банаш, да ги лулаш,
малки деца пеленчета,
да ни носиш лаковете
лаковете и стрелите!
(Благоевградско)
Среща се и вариант, в който девойката моли самодивите да я оставят за Великден,
а да дойдат да я вземат за Гергьовден (или Спасовден) 13. Самодивите често отвличат овчари да им свирят, деца да им вършеят смил.
С отвлечените девойки, момци и невести самодивите доизграждат своите калета,
които строят във въздуха.
Вихор ми вий во гора зелена
не ми е вихор, лю ми е юда,
гора трошеше, двори градеше.
Темел зафаща се стари люди
се стари люди, се с бели бради.
Зидаве зиде керпичи клава,
керпичи клава се малки деца,
кой от година, кой от половина.
Диреци клава се млади момчина,
се армосане, се не венчане.
Две порти клава се малки дивойки,
се армосане, се не венчане
Две порти клава се млади невести.
(Веркович, Серско)
Самодивите са страстни любители на музиката и танците. В народните песни е
развит мотивът за облог на самодиви с овчар, който свири на меден кавал или яворова
свирка. Ако овчарят ги надсвири, ще му дадат най-малката и хубава юда или му опрощават тревнината, а ако загуби, му вземат „русата глава и черните очи" |5. В двубоя на овчар и самодива, която причинява щети на стадото му, овчарят й нанася смъртен удар между очите.
Дек паднале чръни очи,
там извреле две езера;
дек паднала тънка снага,
там израсло листно дърво,
дек паднала руса коса,
там изникнала ситна трева
(Белослатинско)
Срещан мотив е освобождаването от юнак, от Крали Марко, от св. Георги на
роби, овчари, лозари, орачи, заробени от самодивата.
Често срещана тема е любовта на самодива със смъртен овчар. Любените от самодивата ергени са бледи и болни. За да ги разделят, майките и сестрите им събират специални билки — вратига, пелин, комунига, които вшиват в пояса или шапката на ергена. Често обаче юдата разбира измамата, накарва го да ги махне и го разкъсва. Митологемата за самодивската любов твърде много напомня змеицата, която се явява на овчаря като мечка стръвница.
Според отдавна изчезнали, но запазени само в народните песни представи, женитбата
със самодивата е възможна, но краткотрайна. Обикновено овчарят спечелва самодивата на облог или я отвлича, като открадва пояса, крилата или венеца й. Когато им се роди дете, на кръщаването му тя по собствено желание или по настояване на кума иска да играе самодивско хоро. Мъжът й се надява, че като има дете, няма да избяга, дава й крилата или пояса и тя излита през комина. Във всички песни се подчертава, че самодивата не се занимава с женските видове домашна дейност — не тъче, не преде, не гледа къща. За да остане завинаги, овчарят изгаря ризата или венеца й.
Понякога самодивите се побратимяват с юнаците. Много юнаци са получили безмерната си сила, защото сукали мляко от самодива (Секула детенце, Крали Марко, Момчил юнак и др.). С помощта на самодива юнаците се спасяват от враговете си, лекуват и съживяват близките си с жива вода или с билки.
Самодивите живеят на край-света, където небето и земята се допират. За тяхното
село (с. Змейково) се минава през три планини. Дотам никой освен свраките и орлите не
може да отиде. Свраките вършеят смил, а старите орли {карта.ш) теглят колесницата на самодивите. Затова тези птици се връщали оскубани поради тежкия труд'. На земята самодивите са от пролетта до есента, от Благовец (25.III.) до Секновене (29.VIII.). Те се явяват през нощта в злото време {потайна доба, глуа доба, ни в туй, ни в онуй време, петляно време) от залез до първи петли. Тогава те играят и се къпят. Ако човек се доближи до тях или им проговори, те го убиват или лишават от глас и памет. Според вярвания в Пазарджишко и Скопско самодивите правят софрите си по обяд, тогава те са много зли и затова при голяма жега на обяд не се излиза. Съществува поверието, че през нощта тези същества се явяват като самодиви, а през деня като вихрушки. През нощта самодивите ходят с гайди и тъпани, под чиито звуци играят хоро, с подвикване ихуу като на сватба. Според по-стари вярвания те били само жени, но гайдарят им е мъж. Разказвали се много случки за среща със самодивска сватба. Булката дарява срещнатия, дава му да пие вино, а той й дава пари. Когато обаче пропее петел, светне огън или се прекръсти, човекът вижда, че полученият дар са листа и клонки, вместо бъклица с вино държи коруба на костенурка или конски череп; парите са се превърнали във въглища, а самият той е качен на високо дърво, най-често върба'.
Самодивите са невидими свръхестествени същества ~. Обикновено се чува само техният глас. Те обаче се виждат от хора, родени в събота — еъботници, особено в събота пред Великден, срещу задушница или през мръсните дни и в полунощ на Бъдни вечер. Видими са и от повтараци (хора, които като деца са били веднъж отбити и отново засукали), от деца на самодиви (мешани), кучета съботници или „четверооки", с дамги над очите.
Самодивите напомнят хората. Те ядат, раждат деца, женят се. Според някои поверия
те са умрели грешници, които ни земята, ни небето иска да прибере. Самодиви стават и отвлечените от тях девойки. Харесат ли някого, той преждевременно умира и влиза в техния кръг. Среща се поверието, че броят на самодивите е четен („били чифт и чифт").
За тях хората били слепи. При среща с човек те казвали „ето един сляп". Самодивите се хранят с бял хляб, мед, ябълки, гъби, червени брекини (sorbus aucuparia), пият само вода, не ядат свинско месо и лой.
Против опасната среща със самодивата освен изброените no-rope забрани се носи
чесън, различни треви, кост от мъртва жена, змийска кожа, ципа от новородено, пепел, тамян; човек пали огън или се прекръства. Не бивало хората да се оглеждат в огледало на свещ или в чист извор.
Според представи от западните и отчасти от южните райони на българската етническа територия вихрушката се нарича юда или самовила. Вярва се, че тя самата е самодива или сестра на самодива. Според други вихрушката е самодивски танц. Като завее, казват „свила се юда" .
Свила се вила-вирушка
горе небето лижеше
доле земята метеше
Елен
В българските народни вярвания еленът е другар на самодивите, живее по високите планини и пие вода от неначетите планински езера. Самодивите яздят крилати елени, с които достигат облаците и луната.
Народната вяра строго забранява да се убива елен. Кошара, в която елени свободно
влизат, е недостъпна за лоши духове. Често срещан мотив на коледните песни е за юнака, който иска да улови елен.
В българската народна проза еленът не принадлежи към дивите животни. Между
него и човека съществува тясна митична връзка, запазена в легендите за превръщане на
момче в елен, например като пие вода от еленова стъпка.
У нас е широко разпространена (в южната част на страната) легендата за самоволната жертва на елена, като по-рядко той е заменен от сърна или друго животно (бик, крава).
На определено място, в определен ден - Гергьовден, Илинден, Константиновден, Петровден,. от планината слизал елен, който доброволно и сам лягал да бъде заклан. Но една година той закъснял, защото трябвало да нахрани своите малки. Хората загубили търпение и го заклали, без да изчакат да си отпочине. Оттогава той повече не се явил .
КАРАКОНДЖО
Според народните вярвания до края на XIX в. през 12-те дни от Бъдни вечер до Йордановден (24.XII — 6.1), наречени мръсни дни, мръсници, погани дни, погани вечери, бугани дене, некрьстени нощи, некръстени дни, врагови нощи, поганото, галатни деньове, караконджови дни, побожник, глуите дни201, ходят зли духове, наречени караконджоли, ед. ч. конжур, коиджор , караконджо с варианти на произношение караконжул, караконджур, каракондол, караконяк, каракончо, джанголос, канзо, поганчета, буганци (в Родопите, Пирин, Гюмюрджинско).
Според народните представи външният облик на караконджо напомня човек, но
космат, с голяма глава, с рога и опашка, или неопределено същество („някакви вонкашни поганци") с едно око и един крак; в трети описаният караконджо е половин човек-половин кон (кон с човешка глава и криле или ръце) или пък човек на кон („каракон"). Той често приемал облика на малко голо човече, на някакво животно — куче, теле, яре. Често му се приписва като важен атрибут даракът, който носи на гърба си и главата си и разкъсва жертвите. Явявали се и като сватба — „караконджолова сватба".
Според народните вярвания караконджолите се появяват през тези 12 дни, когато
земята е на решето, когато небето и земята не са кръстени. Среща се представата, че те се явяват само през зимата, през януари, наречен караконджолов месец, а през останалото време се крият и спят под ледовете на реките (например р. Канина, с. Г. Дряново, Гоце Делчевско).
(Бележка:
Караконджоли
Според гръцката версия на мита за злите духове, нашият свят е свързан с подземния свят чрез дърво. Злите духове - караконджолите, живеят под дървото, търсейки бягство към външния свят. Те успяват да направят това по време на дванадесетте дни на Коледа, от 25 декември до 6 януари.)
През буганите дене в Средните Родопи ходят буганци, наричани още бубарци; тропат и влизат през комина и като минат покрай къщите, питат „Керушо, Марушо, кога са Водици?", а домашните трябвало да отговарят: — „Чукаме бял лук, не можем да ви кажеме." Когото намерят, изяждат го или като го нахранят с човешко месо, и той ставал като тях .
Когато са на земята, караконджолите излизат само нощем до първи петли. Техните
обиталища са пещери, реки, скокове, места, дето расте бръшлян, запустели воденици. Те примамват, възсядат хора, отвличат ги и ги хвърлят от високи скали и дървета в дълбоки реки и вирове, или пък ги разкъсват по плетища и воденични колела 207.
Често се разказва как караконджолите примамвали хората. Обикновено те подслушвали жени (или мъже), които се уговаряли да отидат на баня или пазар. Преди да пеят петли, караконджолите извиквали на име едната жена, тя заблудена тръгвала след тях и на сутринта хората я намирали на висока скала или дърво над реката208.
Строги забрани съпътствуват поведението на хората през тези дни: вечер не бива
да се закъснява, да се излиза и да се обажда на повикване през нощта. Против опасна
среща с тях се носи чесън (особено останал на трапезата от Бъдни вечер), дрънка се с желязо.
Караконджолите се страхуват много от огън, пепел и християнските символи. Изчезва
веднага щом пропее петел.
Особени вярвания съществуват за родените и починалите през тези дни. Вярва с
че дете, родено тогава, е караконджолче, поганче и като порасне, ще вижда злите сили, когато умре, ще стане караконджо.
Таласъм (стопан)
Според някои сведения функцията на стопан има и таласъмът, както често се нарича
стопанът на отделни места и сгради. Според едно от най-старите известия за народните поверия народът смята, че нито една голяма сграда не може
да се държи без таласъм и затова при полагане на основите на една сграда строителите измерват с дебел конец ръста на някого от минувачите или в краен случай — неговата сянка.
Снетата мярка слагат в нарочно приготвен сандък, който се поставя в основата на дома.
Тогава по мнението на народа, като изтекат 40 дена, човекът, от когото е снета мярката, умира и после захваща да се явява в разни видове, именно от 8 часа следобед до 3 часа полунощ. Този призрак се нарича таласъм".
Приблизително за същото време, средата на XIX в., сведение за вярването в таласъм
дава и Л. Каравелов '". Според него таласъмът отговаря на руския домовой, но бива
три вида. „Единият вид таласъм, или морав, се намира във всеки дом, пази от пожари и
от смърт, от чума, шарка и зли духове. Този таласъм е добър и се явява като змия и таралеж и затова българите никога не убиват змия, ако се яви вкъщи. Тази змия наричат въртикъща.
Вторият вид таласъм се явява в пусти, големи здания, мелници, къщи, дето не живеят хора.
Нарича се пущина, а домът пущинак, запустяла къща. Той е зъл дух, не допуска да, живеят хора там, където живее той, души ги. Има любимци, на които помага... Явява се ту като циганин, ту котка, ту кокошка. Прави зло. Спи с жените. Родените деца стават върколаци или вампири. Възсяда коне, запряга волове и ги разкарва, докато издъхнат. За предпазване слагат на конюшни, на стобори черепи от крави, коне. Признак, че таласъмът е сърдит на стопанина и ще го постигне беда, е, че една от кокошките пропява като петел, и за да се предпазят, трябва да се заколи.
Третият род таласъми е мъртар, мътар."
Таласъмите ходят, докле петли пропеят.
Широко разпространено е поверието, че заровеното в земята съкровище също има
таласъм стопан, който го пази. Това намира отражение в различните практики при заравяне на пари и при тяхното разкопаване. Според народните представи, когато човек оставя парите, той нарича какво да ги пази, а също и по такъв начин да се вземат.
Според поверията в Северозападна България змейове или хайдути оставят имане
и наричат да ги пази таласъм. „Парите ще са закопани да излизат като куче (мечка, гъска или друго животно), кой дойде да ги изкопава, имането да му се даде, ако направи това и това. Има специални вражалци, които научават заклеването и мястото на парите. Когато се копае, не трябва да се говори, смее, киха, защото кюпът с имането ще потъне и копачите ще трябва да копаят още толкова дълбоко."
ПЕПЕРУДА
В „Сокровище детям", ръкопис от Западна България от края на XVIII в., мълнията
е наречена перун („Цар Ерасмий бил поражен... молниею (перуном)..."). В стбълг. превод
на Александрия — Зевс, бащата на Александър Македонски, е заменен от Перун („син божи на великия Перун, цар Александър"). Извънредно интересно е и съобщението, което се съдържа за почитането на Перун в „История во кратце о болгарском народе" на йеромонах Спиридон, XVIII.
В нея се казва, че българите почитат Перун „като при бездъждие се
събират юноши и девици и избират един юноша или девица, обличат го в мрежа като
багряница, оплитат му венец от бурени в образа на крал Перун и ходят по домовете като играят и пеят и често споменават този бес и поливат себе си и този Перун с вода; безумните люде им дават милостиня, а те, като я съберат, купуват ястие и питие и правят трапеза, ядат и пият за слава на този Пеперуд..."
В българската обичайна практика при суша се прави пеперуда. Основното обредно
лице е пеперудата — чисто момиче, недостигнало полова зрелост, най-често сираче, което се окичва със зеленина. Заедно с други момичета на същата възраст обхождат домовете.
Застанали в кръг, девойките изпълняват песни с молба за дъжд към бога или св. Илия, а
стопанката ръси или залива пеперудата с вода през решето. След обливането домакинята изнася брашно, яйца, сложени в сито, което после търкулва, и така гадае за плодородие: ако се захлупи, ще има добра реколта. Често едно от момичетата носи котле с китка и ръси.
„Пеперуда лятеше, лятеше,
на Богу се молеше.
Дай, боже, дъжд,
да се роди пченица,
да се роди ръжица,
на сираче колаче,
на пътника комаче.
(Пирински край)
С вода обливат всеки, когото срещат, накрая събличат пеперудата в река, където се
мият, и заедно изяждат събраното. В Северна и Югоизточна България обичаят се съпровожда с друг обичай за дъжд — Герман. В основата на обреда пеперуда е обливането с вода като имитативно магическо действие.
Възможно е този обичай, който през началото на XX в. се използва само при
засушаване, някога да е бил календарно прикрепен, най-вероятно на Велики четвъртък, както свидетелстват някои данни от Североизточна България. Също така изискването обредното лице да е сираче е късно и говори за отмиране на обичая. На някои места обредната роля на пеперудата се изпълнява от момче, което потвърждава и по-ранните известия.