История на с. Осиково
В списък на селищата и броя на немюсюлманските домакинства в част от вилаета Неврокоп от 16 ноември 1636 година село Осиково (Осикова) е посочено като село, в което живеят 65 немюсюлмански семейства. В XIX век Осиково е смесено християно-мюсюлманско село в Неврокопска каза на Османската империя.
В 1846 година в селото е построена църквата „Свети Димитър“.
В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Осиково (Ossikovo) е посочено като село с 80 домакинства, 90 жители помаци и 175 българи. В 1889 година Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) отбелязва Осикуво като село със 145 български и 35 турски къщи.
В 1891 година Георги Стрезов пише за селото:
„Осиково, разположено до един приток от Места на изравнено високо място. Намира се на север от Неврокоп на разстояние от 4 часа. Път понякога равен. Орна земя недостатъчна; затуй селянете се занимават със скотовъдство и дърводелство; има, които са зидари; мнозина отиват навсякъде по Македония по златоносните реки да изкарват злато. Тоя занаят е наследствен в селото. Изкарват и катран. Сравнително с околните села жителите са по-заможни. Българска църква „Св. Димитър“; българско училище с 30 ученика. 120 къщи, половината българе, остатъкът помаци.“
Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година Осиково (Осиково) е смесено българо-мохамеданско и християнско селище. В него живеят 464 българи-християни и 240 българи-мохамедани в 60 български и 65 помашки къщи.
Църковна и просветна дейност
Църква
Църквата „Свети Димитър“ е българска възрожденска църква в неврокопското село Осиково, България, част от Неврокопската епархия на Българската православна църква. Обявена е за паметник на културата с местно значение.
Църквата е изградена в 1846 година и е построена от майсторите от Ковачевишката школа.
Храмът има 7 m висока камбанария от камък с полуцилиндрично засводени отвори. В двора на храма е имало килийно училище, което е запазено и до днес.
Поверие гласи, че ако се преспи в църквата болният ще оздравее, а здравият ще намери добро. В Осиково разказват, че като преспят в храма, в съня им се явява Богородица. А какво им казва, всеки пази тайната за себе си. Признават, че здравето и животът им стават по-добри.
Храмът е ценен за местното население, защото когато децата и внуците на тези, които са останали да живеят в Осиково идват на гости в селото от големите градове, където живеят, не пропускат да запалят свещичка за здраве. Ценни са и иконите от 19 –ти век, прецизно изписани с миниатюрни детайли.
Училище
През 1859 г. в с. Осиково се създава килийно училище.
Първият учител е бил йеромонах Нено от село Скребатно, който едновременно е бил и свещеник в с. Осиково. Преподава до 1863 г., а след него учителите се сменят често. Това са поп Стоян от 1863 до 1866 село Осиково, даскал Никола 1866 до1867 г. от Банско, Стоян В. Грозев 1867 до 1870 г., Тодор Пенкин 1870 до 1872 г., Христо Тютюнаров 1872 до 1878 г., Петър Самарджиев от 1878 до 1882, Стоян Мяшков от 1885 до 1888 г. всичките от село Осиково. Учители там са били и Илия Пасков, Васил Пасков от 1888 до 1890 г., Костадин Каракиев, Николчо Ангелов, Иванка Георгиева, Борис Тракийски от 1926 до 1927 г. - всички от с. Осиково.
Съгласно данните на А. Даскалов „Училища в Неврокопско за 1906 – 1907 учебна година“ училището в с. Осиково е построено през 1894 г. и е собственост на Общината. През 1958 се премества в друго здание. В училището през 1906 – 1907 г. са учили 48 деца с един учител. Имало е 4.200 гроша приходи – от недвижими имоти 3.000, от капитали 700 и случайни (дарения, от църквата и др.). Издръжката на училището за същият период е 2 000 гроша.
По това време за първи път се идват на редовни занятия и децата на българомохамеданите.
Ново училище се строи през 1962 година. Основно училище "Васил Левски" затваря през 2008 г. поради липса на деца.
Кооперативно движение
Горското кооперативно движение бележи по-голямо развитие след 1920 г., особено след влизане в сила на Закона за горите. В отчета на Горския кооперативен съюз за дейността му през 1922 г. се вижда, че само за същата година от февруари до декември се създават 88 горски кооперации, от които 28 членуват в Съюза. За съжаление много от основаните сдружения скоро след своето възникване се заличават.
След много борба, в края на 1935 г. горските кооперации и районни съюзи принуждават ръководството на Министерството на земеделието и държавните имоти да дава на кооперациите по-големи количества дървесна суровина за изсичане и преработка. Сред най-бързо развиващите се горски кооперации по това време е Трудово-горска производителна кооперация „Беслет“ – с. Осиково, Благоевградско 1922–1944 г.
Община Осиково
В средата на първата половина на 20-ти век Осиково е обявено за общински център. Тогава селото наброява около 1500 души.
В сборник „Пловдивска область 1934-1940. Трудъ. Дела. Творчество“, издадена от „Комитета всестранна изложба на общините от Пловдивска область 1934-1940“, 1940 г.,
"Осиковската община се състои от пет села: Осиково, Скребатно, Рибново, Буково и Господинци. Първите четири села са разположени в Западните Родопи, край долината на р. Места, на една почти права линия, като се почне от Скребатно, което се намира на 18 – 20 километра североизточно от Неврокоп, и се върви в северозападна посока, като се мине през Осиково, отстоящо на 6 – 7 километра от Скребатно, Рибново – на 6 – 7 километра от Осиково, и Буково – на 8 – 9 километра от Рибново. Надморска височина е средно 1000 метра. Последното село Господинци е разположено в самата долина на р. Места, на шосето София – Неврокоп, на 11 километра северно от гр. Неврокоп."
Поминък
Село Осиково се сгушено в Западните Родопи, в място което се намира между реките Канина и Места. През лятото валежите са малко, но климатът е изключително благоприятен за развитието на земеделските култури. Има добри условия за развитието на овощни дървета и храсти като ябълки, сливи, лешници, орехи. Особено добре се развиват лозята на юг от селото. От селото нагоре към планината климатичните условия позволяват отглеждането на тютюн, фасул, картофи, ръж, ечемик, пшеница. Така също добре виреят орехи, сливи и ябълки.
Главната работна сила и тук са магарето, мулето, воловете, децата и жените. И Осиковските жени орат, жънат, берат дърва, ходят на воденица да мелят. Мъжете са животновъди, занаятчии, строители и горски работници.
За Осиково в „Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница“ В. Кънчов пише: „Планинците се поминуват със скотовъдство, правене аби, кираджилък и зидарство. Населението е българско, но една голяма част от него е потурчена. Колкото отиваме п`о на югоизток, толкоз повече помаците преобладават и когато стигнем долината на Рата, настъпваме в чисто помашка местност, известна под името Чечко.“
„Осиково на североизток от гр. Неврокоп в ребрата на Доспатите, 4 часа път далеко, с 60 къщи български и 65 помашки. Около селото има много оборища, на които в разни времена колят курбани християните и мохамеданите заедно. Има училище и църква. Християните се занимават със скотовъдство, зидарство и плаварство. Плавари в Осиково има около 15 къщи, толкова и в ближното село Скребатно. Те отиват есен и пролет на работа и чрез плавене събират златен пясък, главно около селото Караджилар близо до Солун в полите на Хортач планина, около Димотика в Тракия и по околността на Кратово. На едно ходене 1 човек може да спечели 10 лири, рядко до 15 лири. Зидари има много по околните села. Те отиват на работа в България, особено по Софийско. Помаците са повечето дърводелци, цепят дъски, правят лубове, шиници, вили, лопати и пр. Приготовляват по малко и катран.“
Сведения за селото се откриват във вакъфските тефтери, като брой християни и мюсюлмани до края на 16-ти век, а през 17-ти като джезие ханета в Неврокопската селищна мрежа, Родопски (Дъбрашки) дял.
В Регистъра за неврокопското джизие от 1660 г., данните за видовете зърнени храни и десятък, които са събирани от добива в с. Осиково - края на ХV – началото на ХVI век споменават за 45 домакинства (ханета), от които са събирани пшеница - 6 муда; ечемик - 1 муд; овес - 2 муда; ръж - 3 муда.
Количеството десятък и общ добив от зърнени храни (в килограми) в с. Осиково за същият период - от 45 домакинства общо, като десятък са събирани 3 000 кг пшеница, 500 кг ечемик, 1 000 кг овес и 1 500 кг ръж. Просо не се е отглеждало.
Архитектура
Местоположението на селото е стръмно и къщите са съградени амфитеатрално, сравнително близо една до друга. Улиците са сравнително тесни. Къщите в Осиково също са били двуетажни, покрити с тикли и са направени от камък, кирпич и дърво. Част от къщите са построени от майсторите от Ковачевишката школа.
зация и обезлюдяване.
Към момента и в село Осиково няма много запазени възрожденски къщи. Има обаче и много полуразрушени, строени от майстори в периода 18 до края на XIX век. Те са типични за района родопски къщи и правят силно впечатление с майсторството, с което са били построени. Както и Скребатно и Осиково попада в така нареченият Неврокопски строително-зографски център, който в географски смисъл обединява културно и икономически дюлгерски селища от два планински масива: от Източните Родопи – между Дъбраш, Чеч и поречието на река Места, и в малка степен от южните части на Пирин, по-точно югозападните му склонове, покрай долината на река Места. Според историческите данни архитектурата и в Осиково се е развивала благодарение на село Ковачевица, което било най-голямо в творческо отношение и от него ежегодно излизали от 350 до 450 строители като цифрата достига до около 1200 майстори заедно с дюлгерите от околните села. Известни строители имало и в селата Скребатно, Сатовча, Рибново, Балдево, Огняново (Фатовища), Осиково, Горно Дряново, Плетена, Гърмен. По няколко десетки дюлгери имало и в Долен, Лещен, Марчево, Ореше, Крушево.
В края на XIX век се създава строителният еснаф в с. Ковачевица при навлизането на наемния труд и надничарството и в началото на следващия XX век, в който членуват и строители от Осиково. Строителният еснаф има управителен съвет и магазин за дюлгерски инструменти.
Във функционало архитектурно отношение характерно за къщите в целият регион от този период е, че на първия етаж обикновено се намират помещения за животните - дворът или подникът. Дървена стълба води до вторият - жилищния етаж.
Вторият етаж е етажът за живеене. Там обикновено има просторен коридор, открит обикновено към южната фасада, наречен „потон“. На него са разположени огнището, пещ за приготвяне на хляб и съд за съхранение на вода. Преобладаващ функционален тип на Родопската къща е разпределението на потона в средата, а от двете му страни по една или две помещения за живеене. За строителни материали се използват камък и дърво. Обикновено носещите каменни стени през метър са армирани с дърво – така наречените кошаци, а преградните неносещи стени са плетени и замазани с глина. Носещите колони са от дялани трупи - от сърцето на бор. Покривът е от каменни плочи, наречени „тикли“, конструкцията дървена. Чардака винаги гледа навън и на юг.
Една характерна особеност за мюсюлманските къщи е наличието на - в всяка къща, „хамам“ (или „амам“) – място за миене и къпане и за взимане на „абдест“.
В някои къщи има отделна стая за готвене – кухня. Обикновено семейството заедно с младите. Тоалетната е била на двора.
За разлика от села като Ковачевица, Лещен и Долен в с. Осиково също няма много запазени автентични къщи от този период. Причина за това са процесите на урбани
Облекло
Симбиозата в смесените християнски и мюсюлмански села най-вече се отразява в облеклото, празниците и цялостното поведение на хората. От десетки години не се прави разлика по вероизповедание - едва ли има и една къща от селото в която да няма смесен брак и това се приема като нещо естествено. В с. Осиково съжителството на християнският кръст и минарето на джамията в хармония. Облеклото е функционално и характерното за района.
Мъжко облекло
Мъжете - и християни и мюсюлмани, са носели абяни (от аба) потури с гайтани, червен пояс, бели ризи и вълнени чорапи.
На главата си християните са носели гугла, шапки и каскет, а мюсюлманите първоначално фес, който по-късно сменят също с каскет.
По-късно започват да носят бричове и палта
Женско облекло
Мюсюлманската жена е носила бяла долна риза до под коляното, шалвари - димие, антерия – къса връхна дреха (облича се върху ризата), руба – празнична връхна дреха (се облича се върху ризата), шарени вълнени чорапи, елек – празнична дреха в ярък цвят, украсен с пулчета (облича се върху рубата), престилка - фота (шарени домашно тъкани с мъниста и парички). Младите момичетата са се пременяли с шарени антерии и отгоре елече. На главата са носели кондак и дюлбен (чомра), които са били украсявани с ръчно плетена дантела. Фередже са носили само омъжените жени – боядисвало се е с „фереджево биле“ (смарадлика). Тъканта първо става кафява, а после почернява, кърпи – чомри, бели и боядисани.
Женската християнска носия е била разнообразна и се състояла от долна дълга риза - всекидневната долна риза от бяло домашно платно с дантела, а празничната риза имала бродерия по краищата и ръкавите; сая - дреха от памучен плат, която се облича върху ризата с гайтани или бродерия около деколтето, пояс - вълнен, домашно тъкан, колан (празничен) - закопчава се отпред с две малки пафти, фота (престилка) - Тя е широка, надлъжно нашарена или тясно напречно нашарена, касак - връхна вълнена дреха без ръкави с бродерия по предния отвор и около раменете, кърпа (шамия) - шарена дебела кърпа, чорапи - вълнени до под коленете, бели или черни с разнообразни шарки. Ежедневната женска християнска носия е била грубо изработена от шаяк (домашен плат).