Построяването на мостът на Буков дол
Иван Войнов, Лещен, 29.09.2023 г., гр. Гоце Делчев
Дядо ми е бил доброволец в Балканската война. Това е било 1912 – 13 година. Тъкмо е бил освободен нашият край.
Тогава е имал две деца. Цялото семейство са живеели заедно при бащата на дядо ми Янко Георгиев Тупчев. Скоро дядо ми попада в плен – английски плен. Бил е ранен в крака – до края на дните си е накуцвал с единият крак. Като пленник е бил лекуван от англичаните и в крайна сметка кракът му е бил спасен.
Когато е дошъл на себе си след раняването видял около себе си други шапки, други униформи – други хора. Не е разбирал нищо от езика им. Спомнял си само, че когато го носили в носилката, са му викали: „No sleep! No sleep!“. По-късно е разбрал какво означава.
Казвал е на баща ми, че никога не се е почувствал унижен в периода на пленничеството и докато са го лекували – продължило е около 4 - 5 месеца.
Когато са го пленили в частта, в която е служил – мисля, че в 24 Неврокопски полк, са казали, че са загинали. Той и още един човек от Лещен. А те и двамата са били ранени.
Когато се връща в селото хората го питали: „Абе ти не беше ли умрял?“
„А, не! Жив съм!“ – отговарял той. В този период е имало някаква размяна на пленници и е бил освободен.
През това време – в онзи период животът тук е бил труден. Хората са гладували. Всичко, с което са се хранели е трябвало да бъде произведено от тях.
Той вече е имал две деца. Жена му и децата му са живели при прадядо ми. Братята му – имал е и други братя, са казали на баща му: „Слушай, брат ни вече е умрял. Той тук има семейство. Ние не можем да изхранваме и тях. Трябва да се направи нещо! Трябва да се махнат от къщата!“.
Докато дядо ми воювал, братята му също се били оженили и хората в къщата са били много.
Прадядо ми отишъл и казал на баба ми: „Снахо, трябва да си идеш откъдето си дошла.“
Нейният род е от Ковачевица – преселници в Лещен. Имали са разправии и недоразумения и в крайна сметка тя е решила, че ще си тръгне.
Точно в този момент – след един – два дни си идва дядо ми. Баба ми му се оплакала. „Как така ще ми гоните жената и децата?!? Как не ви е срам?!?“. Живели са известно време заедно, но скоро установил, че без къща не става. Първата му работа след връщането му е била да си направи къща. Къщата още я има. Това е първата къща зад черквата – от източната страна. Отдолу е имало обор – както е в повечето къщи, над него е бил потуна, а жилищният етаж е най отгоре. Затова изглежда висока.
Дядо ми е правил и доста мостове по Пазарджишко. Четири моста е направил. Дори визитки е имал. Но първо е направил мостовете по старият път (Долното шосе). За три години ги е направил. Над деретата. Сега тези мостове ги няма – разграбени са или са разрушени са. Но те са строени от дядо ми. Направени са с каменна зидария от едната и от другата страна и триетажни трупи. Този път, който е сега го е нямало. Имал е и група, която да помага. Имал е и карнети със записки за заплатите, които е давал на работниците.
Мостът на Ковачевица е направен е по държавна поръчка. Имало е търг. Дядо ми също се е явил на търга. Обаче не може да си никой и да се явиш на търг и да ти дадат да построиш мост. Той е бил подготвен да го построи – нали вече е бил строил девет моста около Лещен – на старият път отдолу и четири в Пазарджишко!
За да участва в търга той е трябвало да стане член на Камарата на инвестиционното строителство. И е станал член на Камарата. Има и свидетелство, че може да строи обекти, които са над 500.000 лева. Трябвало е да има документ за да спечели търга, въпреки че хората, които са му възложили поръчката вече са го били избрали предварително. Преди търга, те са разпитвали и са се интересували кой е строил мостовете в района. Ходили са в Тешево, в Лъки и на други места. Но хората, строили по другите места или са били възрастни или не са се наемали.
Тогава са открили дядо ми. Шест – седем месеца са го убеждавали: „Дай сега бе, Григоре! Дай да направим тоя мост!“.
„Как така тоя мост?!?“ - отговарял. Бил разбрал, че мостът по план е с бетон, а той никога не бил работил с бетон! Тук никъде не се е работело с бетон!
„Ще те откараме в София! Щете откараме в Дупница! Да видиш как се прави бетона, арматура и всичко останало!“ – казвали му.
А той: „Абе момчета, вие сте по-млади от мен!“ – тогава е бил около 30 годишен.
Когато е дошло времето за търга, са се явили и други млади хора от Пловдив, а и от други места. Но организаторите на търга вече били решили и му казали: „Григоре, каквото и да става и каквото и да правиш – ти ще си!“. И така просто са му дали работата, защото вече били видели мостовете, които е строил и били оценили, че ще може да се справи.
И наистина по моста има и бетон. Строили са го около две години. Имаме и проект на моста. Малко е повреден, но съществува. Там е написано кой е проектанта.
Построяването на моста е струвало около два милиона лева. Това е било около 1942 – 43 година. Дядо ми е приел строежа много лично. Спял е в Ковачевица, докато е работил. И наистина има нещо в този мост. Статиката му е по особена, защото от едната страна стъпва на земя, а от другата на скала. Дядо ми се е съмнявал, че скалата може да поддаде. Тогава е викнал проектанта да провери устойчивостта ѝ. Правили са и сондажи, за да я проверят.
Смият мост е тежък и са се страхували дали няма да се напука. Конструкторът обаче е бил категоричен, че ще издържи. И е издържала.
Когато са направили моста – вече бил готов (около 1944) са казали, че селата Ковачевица, Горно Дряново и Лещен трябвало да се присъединят към Пловдивска околия. Да но те са имали тесни връзки с Неврокоп.
Когато хората обяснили, че ще им е трудно, им отговорили: „Как ще е трудно? Ето, вече си имате мост!“.
А по това време управляващите са били в Ковачевица.
„Да! Ще минем към Пловдивска околия!“ - са казали.
Горно Дряново тогава е било много малко село и на практика не е било определящ фактор, а и пък не е реагирало. Но пък селяните от Лещен са казали на дядо ми: „Ние този мост ще го съборим!“.
Дядо ми реагирал: „Как така ще ми съборите моста?!?“
Точно в момента, когато е трябвало да премине към Пловдив от селото пратили хора да взривят моста. И сложили взрив! Тогава мостът е бил готов, но все още на кофраж – стоял е с кофража до 1959 година.
Но тези, които сложили взрива не са били много съгласни мостът да бъде взривен – крайното решение за взрива не било тяхно (някой ги бил пратил), и казали на дядо Григор: „Слушай! Еди къде си има взрив. Ще взривят моста.“
През нощта дядо ми с някои негови хора отишъл и откраднал взрива.
На другият ден отишли да взривяват моста, запалили фитила, изгорял фитила, гръмва взривателят обаче няма взрив! Само едно „пляк“ и нищо! Оплакали се в полицията, че някой е взел взрива и дядо ми са го затворили. Разпитвали го там: „Кой взе взрива? Ти трябва да знаеш кой е взел взрива!“.
А той: „Не бе, аз откъде да знам? Не знам кой е взел взрива! Не съм аз!“.
И не им казал къде го е скрил. Приемал е мостът като негов – как ще позволи да го взривят! И до сега един камък няма паднал от него!
Имало момент, в който дерето е преляло и е заляло моста. А дерето е дълбоко около 7 – 8 метра! Било е страшно! И е отнесло част от пътя и подхода към моста настрани. Обаче самият мост е останал. И тогава отново са поканили дядо ми да поправи щетите. И сега си личи, че е допълнително правено.
