Горно Дряново
Леля Кемиле, 27.08.2023 г.
Историята на Илиас
Имало един Илиас от Лещен. Носил е пощата от Лещен за Дряново и за Ковачевица.
Един ден минал там през Равне, през дерето, излязъл е на пъдарницата и оттам към Ковачевица.
Хубаво, но вчера Илиас дошъл, а днес Илиас го няма. Всички започнали да се питат къде е Илиас. В Лещен го няма. Оставил е пощата от Дряново и Ковачевица, но него няма.
Изчезнал.
Търсели го, но никой нищо не знаел.
Тогава една жена (на моят свекър е била стара майка) рекла: „Аз ще ви кажа къде е Илиас!“
„Ами откъде знаеш ти!“ – попитали
А тя: „Аз бях там и там. Илиас замина. Но е убит.“
„Ами ти къде го видя“ – попитали
„Ами аз бях на Равне, на това и това място. И там го видях.“
Събира се селото, там при реката на моста, при къщата на Дунгата, попитали Османчовия тези гробове какви са.
„Тези гробове са на трима.“ – казал. „Те са убили Илиас и когато са си признали, тук са ги убили и са ги закопали.“
Те гробовете още си личат къде са били. Заради пощата и парите дето е носил са го убили.
Аджиоглу – спасяването на Ковачевица
Много са били приятели нашите с Лещен и Ковачевица.
Навремето, когато са върлували комитите са решили да запалят село Ковачевица. Докарали са тенекии с газ. Един човек от Ковачевица имал приятел от Горно Дряново и отива при него и му казва: „Ти знаеш ли, че ще палят Ковачевица?“
„Как така ще я палят“ – рекъл Аджиоглу
„Ей така ще я палят! Донесла са тенекии с газ.“ – рекъл човекът
Вдига се Аджиоглу, яхнал коня и отишъл в Ковачевица. Аджиоглоу е бил приятел и с турския аскер, но и с комитите е бил приятел.
Туският аскер е бил в Неврокоп, на Духов. Там му е било седалището.
Видял се той с коваченлии и им казал: „Не знам дали ще помогне, ама вземете да колите овцете и турете казаните. Ще храните комитите да ги заблудите!“
Отива той през долно шосе, там надоле има пряк път, през Буков дол - има мост, излиза на Черният кос на Марчево и отива в града.
Отива при турския аскер: „Така и така“ казва “ще запалят Ковачевица“.
„Как така ще я запалят?“ питат, а той: „Ей така ще я запалят! Има заповед“.
„Давай така“ му казват. „Ето ти писмото до Ковачевица, а ние ще пуснем потеря след теб.“
Взима той писмото и тръгва за Ковачевица. Таман стига до църквата в Ковачевица и конят му пада мъртъв. Той толкова много е бързал да предаде писмото с новината и да спаси селото, че конят му пада и умира от изтощение.
Ами сега?!? Кон нямаш ли нищо нямаш. Благодарните Ковачанлии решават всяка неделя всеки да оставя – кой колкото му идва от сърце, по нещо за помощ. И така събират пари за нов кон на Аджиоглоу. На сребърен поднос ги събират.
И с Лещен така сме били и много сме се разбирали с лещенлии. И лещенлии, и ковачевлии и драновлии много се имаха. Много!
Аз на година и три месеца съм била сираче. Баща ми умря на 36 години, но са били разведени с майка. Мене ме отгледаха мойта стара майка – на баща ми майка му, и бубайко му.
Аз съм била дете, много мъничка заходих по Лещен, къде деца да люлям, къде тютюн да нареждам. Това съм правила. Да ми дадат нещо пък и нещо за ядене. Преди беше така.
Ковачевица
Мария Банева, 31.08.2023 г.
Събитията, за които сега разказвам се развиват в периода 1902-1903 г. Става въпрос за майката на моята майка, на име Геза. Моминската й фамилия е Дразлева.
В периода, за който разказвам, баба ми – шестгодишна тогава, е имала по-голям брат на възраст за женене и по-голяма сестра на около 10-ина години от първият брак на баща си.
Фамилията Дразлеви в този период е била доста заможна – имали са много ниви, много животни и доста пари в сравнение с всички останали.
Скоро по-големият брат се жени за мома от селото на име Велика.
За съжаление Велика я харесва и синът на попа Ангел Банов.
В деня, в който е станала трагедията, пращат по-голямата сестра на баба ми, брат ѝ и жена му – снахата Велика на нивата на Кози камък, където фамилията Дразлеви са имали голяма нива.
Тогава всички хора, където са ходели са си правили партали (бивак), като всеки от семейството поема някакви задължения.
Детето остава при багажа при запаленото огнище да наглежда храната, като си играе с кучето.
Ангел Банев, който е решил да убие младоженеца, отива на бивака, застрелва кучето и удря момиченцето с пушката в главата. То пада в безсъзнание с лицето надолу в изораната земя. Ангел слиза по-надолу към нивата, където орат Велика и съпругът ѝ.
Снахата води воловете, а баткото върви отзад след ралото.
Нивата е била заградена с плет, за да не влизат дивите прасета и да съсипват картофите и ръжта.
Ангел стреля веднъж по по-големият брат, който хуква да бяга. При опита му да прескочи плета навущата му се закачат там и той се оплита. Тогава Ангел стреля втори път и го убива.
Велика също хуква да бяга и отива на Чифтето при свекъра си, за да съобщи какво се е случило.
Хората прибират момиченцето и го оставят да лежи на пейката, на Жерювият дюкян ни живо ни умряло. След два дни идва в съзнание и разказва, какво се е случило.
Бащата на баба ми Геза и баща и на убитият младеж (Дразлев) бил едър и силен мъж и много красив, но също и много студен и суров човек.
По-голямата сестра на баба ми имала задача да пасе воловете около бивака на една голяма ливада в Долен Дубраш, където Дразлевите имали много ливади.
Когато се прибрало вечерта в бивака, видели че едно теленце го няма. За наказание бащата набива по-голямата сестра, след което си легнали. На сутринта теленцето си дошло само.
Момиченцето обаче дълбоко обидено става и тръгва към Ковачевица. От Дъбраш до Ковачевица е някъде около 2 часа път пеша. Прибрало се вкъщи при мащехата си.
Тя обаче го изгонила и му казала: „Марш при баща ти! Обратно си отивай там!“
Момичето разплакано решило, че няма да се връща обратно при татко си в Дубраш и хваща пътя – старото, за града, за да си търси работа и повече да не се върне. И наистина повече не се връща в селото.
Малко по нагоре – в Скалето, най-високото на Раеца има три-четири скребешки ниви. Там, на върха на Скалето, има едно кладенче. Там седели три жени, които били отишли да пият вода и да си починат.
Попитали го накъде е тръгнало. То им разказало всичко и казало, че отива в Неврокоп.
Едната от тях е била чорбаджийка. Другите две са и помагали да прекопае картофите. Тя дълги години нямала дете и наскоро била родила.
Казала: „Виж какво, няма да те пуснем никъде да ходиш. Аз имам малко дете. Като искаш да работиш някъде, ще работиш у нас. Ще гледаш моето дете.“
Другите две жени се съгласили, прикъткали детето, нахранили го и казали: „От довечера ще си със нас“.
След една седмица пратили хабер до Ковачевица, че в Скребетно има загубено дете - едно момиче. След една седмица таткото отишъл да си я прибере.
Тя обаче му казала: „Не! Не искам да се върна в Ковачевица“. Той не могъл да я разубеди, а и другите хора казали: „Нека да седи у нас да гледа нашето дете, а ние нея ще гледаме“.
След няколко години я осиновили.
Момичето и баба ми в годините си остават близки – сестри са, но то никога не стъпва обратно в Ковачевица.
През есента започват делата за убийството. Най-напред започва делото в Неврокоп, след това в Драма и стигат чак до Солун (това дори е упоменато в българските вестници).
Снахата Велика се съгласява първите няколко пъти да отиде до Неврокоп, до Драма, но после спира да ходи.
Но всъщност Велика няма вече място в това семейство. Там тя няма ни дете, ни нищо.
Отива си, но не се разделят с добро със семейство Дразлеви. По-късно се жени у Джарови.
Тя е майката на Коста Джаров.
За съжаление умира млада. На смъртният си одър поискала да се прости със старото си семейство, семейство Дрязлеви, но те отказват да отидат да се простят с нея. Клетвата, която тя отправила от смъртният си одър застига фамилията на убитият и мъж.
Делата продължава бащата – прадядо ми. Действието се развива през февруари 1903 г.
Докато е пътувал, междувременно докладвали на ВМРО, че той (свекърът) е турски предател. Ръководството на ВМРО е нямало как да знае, че тук има намесена лична драма и защо този човек го „съдят“.
В селото всичко се знае - всеки знае кой закъде е тръгнал и кой откъде откъде се връща.
Казват на комитите, че предателят от Ковачевица се връща от Солун. Войводите им търсят и предлагат на няколко човека да го убият, но те се отказали. Само един се съгласил и той заедно с хората си – човек от Лъки, да го причакат на пътя.
На връщане от Солун прадядо ми, който носел у себе си 150 златни лири, грошове, имал е златен часовник, ботуши и няколко коня охрана, бил причакан.
Хората, които го причаквали гонят цялата му охрана. Очевидец / участник разказва: „Ние напъдихме хората. Оставихме само него.“
Всички, които го причаквали били облечени в турски дрехи и говорели на турски. Прадядо ми, мислейки че са турци им предложил пари, за да убият сина на попа, който бил убил неговият син.
След това предложение хората, които го причаквали решили, че той наистина е турски шпионин и го свалили от коня. Прадядо ми разбрал, че ще искат нещо от него.
Причакващите го му казали: „Ей тук ще копаеш!“. Трябвало е да се изкопае дупката, в която да го погребат след като го убият.
Започнал да копае, обаче там било много гъста букова гора и било много трудно за копаене, заради корените. Помолил ги да го преместят по-надолу: „Знам вече за какво става въпрос“.
Съблекли го. Взели му всичко.
Възможно е да е погребан и жив – само да са го ударили и после да са го заровили.
На сутринта докладват на войводата кое как е станало и на този, който го е убил дали часовника, а парите разпределили между участниците в убийството на „предателя“.
По-късно синът на попа бил съден и лежал в затвора.
Бягството на село Ковачевица в България - бележка
След разгромяването на въстанието през есента на 1903 г. голяма част от въстаниците преминали в Доспатските Родопи, главно в Ковачевските планини. Тук те решили да нападнат селата Дряново и Рибново и да ги изгорят. Денят за това бил определен на 10 Октомврий.
Положението на Ковачевци станало твърде критично, защото след разоряването на помашките села и след оттеглянето на въстаниците, е нямало съмнение, че същата участ е очаквала и тях, а за отмъщение турците може би щели да извършат по-големи жестокости.
През нощта, след като селото бяга, се чули се страшни гърмежи от бомби и след това високи огнени пламъци осветили върховете над село Рибно и цялото Неврокопско поле. Село Рибново било запалено и разорено. Дряново, избягнало тази участ, благодарение на обстоятелството, че в него имало аскер и въстаниците не се решили да го нападнат.
Крум Папазов, 31.08.2023 г.
Димчо от Горно Дряново мие разказвал, че по време на ВМРО, след разбиването на въстанието е имало заповед да бъде изклано и Горно Дряново.
Комити от Лещен, които били в четата отишли в Дряново, където имали приятели, и предупредили хората предната вечер. Селото се въоръжава, уведомява местните власти и по този начин се спасява.
Мария Банева, 31.08.2023 г.
Действието се развива през 1903 г. (по време на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.)
След разгромяването на въстанието през есента на 1903 г. цялото население на селото, изплашено от последвалите арести и насилия бяга временно към Пловдивско и Пазарджишко за да се съхрани. А и имало опасност да ги изгорят както много други села.
По същото време през 1903 г. турците опожаряват село Балдево и решават да опожарят и с. Ковачевица. За спасяването на селото на Стоян Мълчанков била възложена задача да изведе населението му в свободна България. С нея той се справи успешно. Изселването става нощно време, като на много места четата на Стоян Мълчанков влизала в сражения с турците.
Съществува снимка на хората от селото направена на моста на р. Марица.
Пътуването е било изключително драматично. Хора са умирали, деца са се раждали.
В селото остават само 7 човека. Единият от тях – дядо Банго останал, защото не искал да си остави пчелите.
Когато тръгвали да се изселват, майката на баба ми – Дразлева, и двете ѝ деца отиват в Пазарджик. Там ги разпределят по различни села, където преживяват работейки като измекяри.
Баба ми попада при един поп. Попадията е била много мързелива. Имали са малко дете, което непрекъснато плачело, а баба ми Геза е трябвало да се грижи за него.
На тръгване оставят една крава, една юница и едно теле. Кравата отива през гората в Скребетно, където я вижда и я познава момиченцето – сестрата на баба ми, и прибира животните.
Когато се връщат по-късно обратно, от Скребатно им връщат животните, но вече не три, а пет.
В Ковачевица къщите на почти всички са били разкопани от иманяри, които са вярвали че бягащите хора са заровили ценните си вещи. Тяхната къща също била разкопана, а покъщнината също била разграбена.
Бежанци от село Ковачевица на моста на река Марица, Пазарджик – 1904 г. по време на заминаването им от Татар Пазарджик
Фотограф: Борис Даскалов
Построяването на моста за Ковачевица на Буков дол
Иван Войнов, Лещен, 29.09.2023 г., гр. Гоце Делчев
Дядо ми е бил доброволец в Балканската война. Това е било 1912 – 13 година. Тъкмо е бил освободен нашият край.
Тогава е имал две деца. Цялото семейство са живеели заедно при бащата на дядо ми Янко Георгиев Тупчев. Скоро дядо ми попада в плен – английски плен. Бил е ранен в крака – до края на дните си е накуцвал с единият крак. Като пленник е бил лекуван от англичаните и в крайна сметка кракът му е бил спасен.
Когато е дошъл на себе си след раняването видял около себе си други шапки, други униформи – други хора. Не е разбирал нищо от езика им. Спомнял си само, че когато го носили в носилката, са му викали: „No sleep! No sleep!“. По-късно е разбрал какво означава.
Казвал е на баща ми, че никога не се е почувствал унижен в периода на пленничеството и докато са го лекували – продължило е около 4 - 5 месеца.
Когато са го пленили в частта, в която е служил – мисля, че в 24 Неврокопски полк, са казали, че са загинали. Той и още един човек от Лещен. А те и двамата са били ранени.
Когато се връща в селото хората го питали: „Абе ти не беше ли умрял?“
„А, не! Жив съм!“ – отговарял той. В този период е имало някаква размяна на пленници и е бил освободен.
През това време – в онзи период животът тук е бил труден. Хората са гладували. Всичко, с което са се хранели е трябвало да бъде произведено от тях.
Той вече е имал две деца. Жена му и децата му са живели при прадядо ми. Братята му – имал е и други братя, са казали на баща му: „Слушай, брат ни вече е умрял. Той тук има семейство. Ние не можем да изхранваме и тях. Трябва да се направи нещо! Трябва да се махнат от къщата!“.
Докато дядо ми воювал, братята му също се били оженили и хората в къщата са били много.
Прадядо ми отишъл и казал на баба ми: „Снахо, трябва да си идеш откъдето си дошла.“
Нейният род е от Ковачевица – преселници в Лещен. Имали са разправии и недоразумения и в крайна сметка тя е решила, че ще си тръгне.
Точно в този момент – след един – два дни си идва дядо ми. Баба ми му се оплакала. „Как така ще ми гоните жената и децата?!? Как не ви е срам?!?“. Живели са известно време заедно, но скоро установил, че без къща не става. Първата му работа след връщането му е била да си направи къща. Къщата още я има. Това е първата къща зад черквата – от източната страна. Отдолу е имало обор – както е в повечето къщи, над него е бил потуна, а жилищният етаж е най отгоре. Затова изглежда висока.
Дядо ми е правил и доста мостове по Пазарджишко. Четири моста е направил. Дори визитки е имал. Но първо е направил мостовете по старият път (Долното шосе). За три години ги е направил. Над деретата. Сега тези мостове ги няма – разграбени са или са разрушени са. Но те са строени от дядо ми. Направени са с каменна зидария от едната и от другата страна и триетажни трупи. Този път, който е сега го е нямало. Имал е и група, която да помага. Имал е и карнети със записки за заплатите, които е давал на работниците.
Мостът на Ковачевица е направен е по държавна поръчка. Имало е търг. Дядо ми също се е явил на търга. Обаче не може да си никой и да се явиш на търг и да ти дадат да построиш мост. Той е бил подготвен да го построи – нали вече е бил строил девет моста около Лещен – на старият път отдолу и четири в Пазарджишко!
За да участва в търга той е трябвало да стане член на Камарата на инвестиционното строителство. И е станал член на Камарата. Има и свидетелство, че може да строи обекти, които са над 500.000 лева. Трябвало е да има документ за да спечели търга, въпреки че хората, които са му възложили поръчката вече са го били избрали предварително. Преди търга, те са разпитвали и са се интересували кой е строил мостовете в района. Ходили са в Тешево, в Лъки и на други места. Но хората, строили по другите места или са били възрастни или не са се наемали.
Тогава са открили дядо ми. Шест – седем месеца са го убеждавали: „Дай сега бе, Григоре! Дай да направим тоя мост!“.
„Как така тоя мост?!?“ - отговарял. Бил разбрал, че мостът по план е с бетон, а той никога не бил работил с бетон! Тук никъде не се е работело с бетон!
„Ще те откараме в София! Щете откараме в Дупница! Да видиш как се прави бетона, арматура и всичко останало!“ – казвали му.
А той: „Абе момчета, вие сте по-млади от мен!“ – тогава е бил около 30 годишен.
Когато е дошло времето за търга, са се явили и други млади хора от Пловдив, а и от други места. Но организаторите на търга вече били решили и му казали: „Григоре, каквото и да става и каквото и да правиш – ти ще си!“. И така просто са му дали работата, защото вече били видели мостовете, които е строил и били оценили, че ще може да се справи.
И наистина по моста има и бетон. Строили са го около две години. Имаме и проект на моста. Малко е повреден, но съществува. Там е написано кой е проектанта.
Построяването на моста е струвало около два милиона лева. Това е било около 1942 – 43 година. Дядо ми е приел строежа много лично. Спял е в Ковачевица, докато е работил. И наистина има нещо в този мост. Статиката му е по особена, защото от едната страна стъпва на земя, а от другата на скала. Дядо ми се е съмнявал, че скалата може да поддаде. Тогава е викнал проектанта да провери устойчивостта ѝ. Правили са и сондажи, за да я проверят.
Смият мост е тежък и са се страхували дали няма да се напука. Конструкторът обаче е бил категоричен, че ще издържи. И е издържала.
Когато са направили моста – вече бил готов (около 1944) са казали, че селата Ковачевица, Горно Дряново и Лещен трябвало да се присъединят към Пловдивска околия. Да но те са имали тесни връзки с Неврокоп.
Когато хората обяснили, че ще им е трудно, им отговорили: „Как ще е трудно? Ето, вече си имате мост!“.
А по това време управляващите са били в Ковачевица.
„Да! Ще минем към Пловдивска околия!“ - са казали.
Горно Дряново тогава е било много малко село и на практика не е било определящ фактор, а и пък не е реагирало. Но пък селяните от Лещен са казали на дядо ми: „Ние този мост ще го съборим!“.
Дядо ми реагирал: „Как така ще ми съборите моста?!?“
Точно в момента, когато е трябвало да премине към Пловдив от селото пратили хора да взривят моста. И сложили взрив! Тогава мостът е бил готов, но все още на кофраж – стоял е с кофража до 1959 година.
Но тези, които сложили взрива не са били много съгласни мостът да бъде взривен – крайното решение за взрива не било тяхно (някой ги бил пратил), и казали на дядо Григор: „Слушай! Еди къде си има взрив. Ще взривят моста.“
През нощта дядо ми с някои негови хора отишъл и откраднал взрива.
На другият ден отишли да взривяват моста, запалили фитила, изгорял фитила, гръмва взривателят обаче няма взрив! Само едно „пляк“ и нищо! Оплакали се в полицията, че някой е взел взрива и дядо ми са го затворили. Разпитвали го там: „Кой взе взрива? Ти трябва да знаеш кой е взел взрива!“.
А той: „Не бе, аз откъде да знам? Не знам кой е взел взрива! Не съм аз!“.
И не им казал къде го е скрил. Приемал е мостът като негов – как ще позволи да го взривят! И до сега един камък няма паднал от него!
Имало момент, в който дерето е преляло и е заляло моста. А дерето е дълбоко около 7 – 8 метра! Било е страшно! И е отнесло част от пътя и подхода към моста настрани. Обаче самият мост е останал. И тогава отново са поканили дядо ми да поправи щетите. И сега си личи, че е допълнително правено.
Мостът на Буков дол сега
Мостът на Буков дол по времето на строежа
Майсторско свидетелство на Григор Войнов
Скици на моста на Буков дол
Протокол за участие на Григор Войнов в търга за построяването на моста на Буков дол
Мария Банева, 31.08.2023 г.
История за Доста
Времето, за което разказвам е началото на миналият век – 1918 – 1920 година.
Майката на Доста е била много хубаво момиче – едно от най-хубавите в селото. Един ерген - от Хорозовите я искал за жена. Друг обаче – от Бебечевите, успява да открадне китката на момата, докато тя играела на хорото.
За да не загубят момата, хората на Хорозовите убиват младежа. Бащата на младежа бил убит във войната през 1913 година, но все пак той не бил сам – имал брат. За да не отмъсти за брат си, хората на Хорозови убиват и него – на Горното ливаде.
Смазана от мъка, майката на убитите младежи прави „Анатема“ в три църкви. В една от тях поп е бащата на Хорозов, който не е могъл да откаже на молбата на майката.
По-късно Хорозов се оженил за момата – майката на Доста, и след време им се родила дъщеря Доста.
Когато пораства и става на 17 години Доста се влюбва в един младеж – млад поп, за който се сгодява.
За съжаление най-богатият в селото – Пальов Васил, също я харесва. Един ден, когато тя с други жени отива на нивата – към Добраш, я причаква. Сваля я от мулето и я поисква за жена. Доста отказва и той я застрелва на място в гърдите.
Мястото е същото, на което е бил убит Бебечовият ерген. Днес там има кръст в памет на Доста.
Леля Гълъбина Жуглева, 24.08.2023 г.
История за Доста
Аз имах една братовчедка. Тя имаше една дъщеря – Доста. Много хубава и послушна дъщеря и най-хубавото момиче в селото.
Един ден на хорото едни младеж и откраднал китката. По-късно се сгодиха и щяха да се женят.
Тук обаче имаше още един, дето я беше харесал. Той беше учил в Париж, но не беше доучил и се върна в селото. Само дето беше похарчил парите на баща си.
Та един ден, малко преди да се ожени Доста, заедно с други жени тръгнала на ливадата за сено. На пътя, до чешмата този ги причакал. Изгонил жените и свалил Доста от мулето.
„Ще се ожениш ли за мен?“ – я попитал.
„Не мога“ – казала му тя. „Страх ме е да пристъпя думата на татко!“
Тогава той извадил един пищов и я застрелял в сърцето.
Оставил я там мъртва и тръгнал да се предава на властите в Неврокоп. Долу на реката го срещнала полицията.
„Накъде сте тръгнали?“ – попитал той полицаите.
„Нагоре, в Ковачевица“ – казали. „Станало е убийство“
„Няма нужда да ходите“ – им казал той. „Аз съм убиецът!“
И го взели в града. После лежа в затвора.
Сега на мястото, дето беше убита Доста има голям кръст – при чешмата.
Леля Стойка, 31.08.2023 г.
Доста
Тук имаше едно момиче. Хубаво. Ама много хубаво.
И е тук - дето на Пальо, Васильо е утрепал Доста. Тя била на богаташ дъщеря. А момчето на Пальовия – също е дете на богаташ. Учил е висше в Париж.
Обаче явно не е учил, а е ял жълтиците на баща си и е ходил все по тия шантони – шантани, как им казваха. И така връща се той вкъщи, но нито диплома има, нито нищо. А баща му чака – уж учил за ветеринарен лекар, ветеринарна медицина, а то нищо.
Бащата бил много богат – имал много овце, и имал нужда от такъв човек. Обаче той така пропилял богатството на баща си и се връща и иска това момиче. А тя – много хубаво момиче, вече била сгодена.
Това се е случило в четвъртък, а в неделя ѝ е била сватбата. В четвъртък тя отивала за сено.
Ние от тук сме все по Балкана. Аз самичка съм вървяла за сено. И така, тя вървяла за сено заедно с други жени.
Васильо я е искал, но тя вече била сгодена. Казват, че тя му пишела, докато бил в Париж „И аз те обичам, искам те, обаче ме е страх от татко.“
И спрял мулето и я убил на място. А тя е едно момиченце на майка ѝ и на баща ѝ. Казват, че го осъдили много малко.
Сега на мястото където е убита има голям кръст и казват, че някаква кокошка пърха в краката ти и не можеш да минеш.
Та исках да кажа за майката на Доста. Тя ми е втора братовчедка.
Ние тука гробовете на седем и на девет години ги разкопаваме и се изкарват костите. Измиват се с вино и светена вода. И носим вода – много. Измиваме ги и ги слагаме в една торбичка и гробът е чист. Може и друг да се закопае в него.
Тя отишла самичка. Ние тук ходеме целият род. Майка, дядо като я равняваше изпече агне. Там се раздаваше агнето.
А тя искала да си поплаче сама на детето. И една хубава кърпа купила. Забрадила черепчето с кърпата и го набола цялото с цветя.
И тогава вижда една сърничка.
„Досте, ти ли си, майка? Ела, майка при мене.“ – попитала. А сърничката я погледнала, погледнала и изчезнала моментално.